Срокът на годност. Made in BG

Виолета Илиева

 vili_lili@mail.bg

Всичко започна с това, че тази година изтече срокът на валидност на шофьорската ми книжка. Чувала съм какви ли не легенди за КАТ и чакането. Е, оказа се, че легендите са верни.

И така, поех дълбоко дъх застанала пред автомата на входа и натиснах копче „С”. Автоматът изскърца и презрително изплю номер 367. Вгледах се в него с невярващи очи. В този момент до мен застана някакъв младеж и ме попита за „С” ли чакам. Все още не бях дошла на себе си и само му показах листчето с номера, сякаш очаквах да направи нещо. И той направи. Пъхна ми в ръката друго листче, той не можел да чака. Аз го погледнах неразбиращо, а той се усмихна и си тръгна. После сведох поглед към листчето, което той ми беше дал и прочетох номер 263. Сега вече дойдох на себе си. Обърнах се отново, за да му благодаря, но младежът си беше тръгнал. 

И така с номер 263 аз седнах на една от седалките в салона и се втренчих в таблото, на което се изписваха номерата, чийто ред е дошъл. На буква „С” пишеше 80. Постоях така известно време с взор вперен в таблото, сякаш така можех да задвижа системата по-бързо. Не можех. Започнах да шаря с поглед – хора, чакащи своя номер.  Номера, чакащи своя ред. Нищо интересно. Излязох да изпуша една цигара и пак влязох. Погледнах таблото – номер 84. 

И тогава се сетих, че за всеки случай си бях мушнала една книга на Агата Кристи в чантата. Малко книжле от около 200 страници. Отворих я и се зачетох. Когато моят номер дойде, аз вече бях на 180-та страница и аха да разбера кой е убиецът. 

Тръгнах си от КАТ с почти прочетена книга и с почти свършена работа. Срещу по-голяма сума, след 16, вместо след 30, дни щях да имам нова шофьорската книжка. Все пак имах избор. 

Всичко в този живот има поне два варианта, и то законни. Единият със сигурност струва повече пари, и то законно. Зачудих се. Ако могат да ми издадат документи за 16 дни, защо го правят за 30 и защо трябва да си платя, за да накарам системата да заработи и да свърши нещо за 16 вместо за 30 дни? А кой и как определя срока на валидност на шофьорските книжки. На мен лично ми изглежда като срок на годност. Защото цялата работа всъщност опира до това да отидеш и да си извадиш медицинско, че си годен за шофиране и да си платиш едни пари, разбира се. 

Сякаш ти дават десет години, в които задължително трябва да си се разболял от нещо, да си хванал рахит, да не довиждаш, или, не дай си Боже, да си се осакатил. Тази мисъл ми се стори доста зловеща. Дори и така да е, не може ли просто да им представим медицинското? Защо трябва да ни преиздават книжките? Когато си задам въпрос, ставам много неспокойна, докато не намеря отговор, затова стигнах до следния извод. Ами просто ни глобяват за това, че сме просрочили срока си на годност.  

Всичко в този живот си има две страни, едната задължително е хубава, освен ако не е. Не съм сигурна какъв беше моят случай. 

Когато се отправих към автобусната спирка за първи път след толкова години, изпитвах вътрешно съпротивление, но и носталгия. Човешките същества може би сме единствените на тази планета, които могат да изпитат носталгия по нещо, което всъщност не искат. Зачудих се, това е защото имаме разум или защото ни липсва такъв? Все пак за толкова години нещо трябваше да се е променило, мислех си. Не беше. 

Чакане, бутане, борба да стигнеш до перфоратора. Дали автобусите в България имат срок на годност? Ако не е претъпкано, което си е рядкост, то задължително до теб застава някой, който мирише толкова зле, че на теб ти се струва, че е специално заради теб. Как да не го приемеш лично? 

Стискаш си чантата и поглеждаш презрително всеки, който дръзне да се натисне в теб. Той обаче те поглежда също толкова презрително и си придърпва неговата чанта. Не можеш да не го приемеш лично. 

Чувала съм чужденците да казват, че ние българите всичко приемаме лично. Ами да. Особено когато те залее вълнàта от личните разговори на всички околo теб. Дали пък ние българите нямаме някакъв странен душевен ексхибиционизъм? Сякаш всички чакат да се качат в автобуса, за да обсъждат всякакви лични неща. 

След няколко дни се качих в метрото. Впечатленията ми от софийското метро бяха много бегли.

Седнах си аз на седалката и се почувствах странно. Нямаше навалица, може би заради обедното време, не знам. Чудех се къде да гледам. Седалките в метрото са така разположени, че хората седят едни срещу други. Съвсем естествено погледът ми се стремеше напред. Точно срещу мен обаче седяха хора, в които не можех просто така да се вторачвам, въпреки че някои от тях го правеха. Пробвах да гледам надолу, но или трябваше да се взирам в техните обувки или в моите. Стори ми се неестествено. Освен това, защо да гледам надолу?

Почувствах се притисната и без право на избор. Опитах се да погледна малко в страни, но пак не се получи, защото погледът ми задължително попадаше на някой, който пък задъжително ме поглеждаше. В един момент се почувствах така сякаш пътувам с товар, който няма къде да оставя. Странно усещане. Опитах да затворя очи, но се почувствах абсурдно и бързо ги отворих. Най-накрая, една спирка преди моята, ми хрумна да стана и да се изправя до вратата с гръб към останалите. Как не се сетих по-рано? Направо ми олекна. Излязох от метрото с усмивка.

На другия ден, още с качването в мотрисата, се залепих до вратата, доволна, че съм намерила своя начин на уединение. Да, ама не, особено ако пътуваш повечко спирки, както беше в моя случай. Принудих се да седна и всичко започна отначало. В тази държава всичко е лично и в същото време не може да имаш нищо лично. Не и в градския транспорт. 

Цялото ми същество се разбунтува. Освен това усещах натрапчивия взор на една жена, която беше седнала точно срещу мен. Опитах се да я игнорирам, но погледът й се забиваше в мен и шареше от главата до обувките ми. Е, те бяха малко кални, защото вървях пеша до метрото. Не ми казвайте, че в това няма нищо лично! Не издържах и възмутена я погледнах. Тя задържа за миг погледа си върху мен и после обидено завъртя очи. Стана ми неудобно. 

Обидих ли я? С какво? У мен се надигна силно негодувание и на свой ред я огледах. Жената беше на средна възраст. Носеше черна канадка, а косата й беше вързана на опашка. Бретонът й падаше на очите и тя го отмяташе с енергично движение на главата. Не знам защо, но си помислих, че този жест е останал от времето, когато е била на 20. И ако в онези години е било секси, сега просто беше нелепо. Както и да е, тя повече не ме погледна. Благодаря! 

В този момент обаче сякаш се отвори кутията на Пандора или просто дадох воля на любопитството си. Запитах се дали в живота ни е нахлул цял един нов свят заедно с метрото. Или може би подобие на онзи свят като подобие на онова метро, истинското, което гледаме по филмите, а някои от нас дори сме се возили в него? Загледах се в един млад мъж, който седеше отсреща по диагонал. Той играеше на телефона си или пишеше безкрайни SMS-и. Опитах се да си представя как изглежда жената, на която вероятно праща SMS-и и какво ли съдържат те. Не успях и изгубих интерес. 

По-натам една групичка ученици си шушукаха и се хихикаха. Имах усещането, че едва сдържат смеха си и че всеки момент ще избухнат и така най-накрая ще им олекне – и на тях, и на всички, които ги дебнеха. Няколко мъже и жени се бяха облегнали назад със затворени очи. За какво ли си мислят в този момент? Това ли е начинът да игнорираш другите или неловката ситуация?  

От едната ми страна момиче четеше от някаква тетрадка. Вероятно беше студентка. От другата ми страна един мъж четеше вестник. По-натам млада жена се беше вглъбила в „Жана д’Арк”. До нея седеше едно момиче, чийто поглед засичах на няколко пъти. Когато това се случеше, тя срамежливо отместваше очи. 

През следващите дни често си мислех за това и за срока на годност. Имаме ли ние хората срок на годност приживе и ако да, какъв е той? Има ли например жената с бретона от метрото срок на годност? Според младежите, които се хихикаха, вероятно има и той е изтекъл. 

Утре ще ходя до КАТ да си взема новия срок на годност. Предния път забелязах, че и на гишето, на което се получават новите документи, има огромна опашка. Така че мисля пак да си взема книга.