Къде сбърка Европа
Засега не се получи (и самият Ромпой заяви, че не е бил разбран правилно), но пък двете изречения имат и по-голямо достойнство. Те показват може би най-големия проблем на европейския паричен съюз - всеобщото разбиране, включително и на политиците, че никоя страна членка не може и не трябва да фалира. Митът се превърна в самосбъдващо се пророчество. Вярвайки в него, някои правителства си позволиха да отхлабят фискалната дисциплина. Вярвайки в него, инвеститорите (най-вече големите европейски банки) недооценяваха риска и финансираха евтино свръхзадлъжняването на някои държави. И вярвайки в него, европейските лидери през пролетта решиха да налеят 110 млрд. евро, за да предотвратят фалита на Гърция и заедно с МВФ създадоха предпазна мрежа за 750 млрд. евро, която да поеме други подобни спешни случаи.
Така неусетно рискът от фалит на някоя европейска държава влезе дълбоко в самата еврозона и постепенно се превърна в системен риск. А това изправи паричния съюз пред две опасни и почти еднакво неприемливи крайности - или да се разпадне, или да се превърне в трансферен съюз, където по-стабилните икономики (като Германия и Франция) неопределено дълго издържат по-слабите.
Според проф. Жак Мелиц от Heriot-Watt University размерът на дълговата криза е Европа се дължи именно на схващането, че държавният фалит на страна членка е невъзможен или би сложил края на еврото. "Основната философия трябва е, че ако фискалното поведение на някое правителство е безотговорно, то трябва да бъде платено от неговите кредитори и данъкоплатци. Банки могат да се спасяват, но не и държави", твърди Мелиц. Преходът към такава промяна обаче крие опасност от зараза - ако пазарите осъзнаят, че няма да се спасяват правителства, те може да откажат да ги финансират и да последват верижни фалити. "Няма безрискови решения", каза Мелиц за "Капитал". И наистина - веднага след като се заговори за спасяване на Ирландия, на световните пазари тръгнаха залагания кой ще е следващият. Засега фаворити са Португалия и Кипър.
Има и среден път - еврозоната да се реформира по такъв начин, че всяка страна да може да фалира без излишна паника, а цената за това да се поема не само от данъкоплатците (защото са избрали лошо правителство), а и от кредиторите (защото са направили лоша инвестиция). Такъв модел има - САЩ. Никой сериозен икономист засега не вижда риск от разпад на доларзоната въпреки многото сходства с Европа.
Защо да не фалирам?
"Нямаме обяснение защо въобще държавите плащат дълговете си. В повечето случаи правителствата спират да плащат не защото не могат, а защото не искат", обяснява харвардският професор и бивш главен икономист на МВФ Кенет Рогоф. В своята книга (в съаворство с Кармен Рейнхарт) " той показва, че практически единственото наказание при държавен фалит е по-трудното финансиране през следващите години. Обикновено обаче то отшумява бързо, а изгодите от спестените плащания са по-големи.
Едва ли идеята да спрат да плащат не е минала през главите на управляващите в Гърция, Ирландия и компания. От тяхна гледна точка това би било най-лесното решение, което може да се вземе без тежки политически жертви като намаляване на държавни разходи и/или вдигане на данъци. Погледнато отвисоко, това би бил изборът и на по-стабилните европейски страни - така ще им бъде спестена нуждата да заделят огромни суми и съответно самите те да свиват разходи, за да могат да си го позволят.
Ако това беше цялата картина, нямаше да говорим въобще за дългова криза, а просто да оплакваме съдбата на неразумните инвеститори в държавен дълг. Проблемът обаче е, че това са големите германски, френски, британски и т.н. банки. И ако държавите спрат да плащат, това би довело до загуби и евентуален колапс на европейската финансова система. Което би струвало повече от милиардите, наливани в проблемните страни.
Най-сложната задача пред европейските лидери сега е как да защитят интересите на данъкоплатците, без да позволят дълговата криза да се разпространи сред други страни и да се превърне и в банкова. Поредният епизод от нея, който се разиграва в Ирландия, започна именно от опита на германският канцлер Ангела Меркел да промотира механизъм, с който да прехвърли част от тежестта върху инвеститорите. Шокът на пазарите от подобна перспектива изстреля доходността по ирландския дълг до рекордни нива. Това пък едновременно свали разходите по евентуален фалит и увеличи изгодите, което може да накара и най-добронамереното правителство поне да обмисли въпроса.
"Като се има предвид уязвимостта на толкова много страни в еврозоната, изглежда, Меркел не разбира преките последствия от плана", пишат професорите в MIT Саймън Джонсън и LSE Питър Буун. "Нужни са драстични мерки, за да не пресъхнат европейските дългови пазари. Най-малкото ЕЦБ ще трябва да отговори със същото на американския темп на инжекции от по 1 млрд. долара годишно", обясняват те. Само че това ще обезцени еврото, ще доведе до инфлация и Германия ще прегрее с всички нежелателни последици - неефективно разпределение на ресурсите и нова рецесия.
Страната на неограничения дълг
Проблемите на еврозоната са комбинация от вродени дефекти при създаването й и неспазване на правилата впоследствие. Самото въвеждане на единната валута е огромен експеримент, с който се пробва обща парична политика между напълно различни икономики, без те да имат и обща фискална политика. Тези недостатъци трябваше да бъдат преодолени от маастрихтските правила, които слагат граници на задлъжнялостта на правителствата. Заложените в тях лимити обаче бяха хронично и масово нарушавани дори и преди кризата, което практически ги обезсили.
"Маастрихтската конструкция е постмодерно създание, което се опитва да преодолее закона за гравитацията. Законът не работеше около десетина години, сега обаче влезе в действие. И сега се опитваме да създадем реална структура, която да е добре балансирана", каза Лукас Цукалис, съветник на председателя на Европейската комисия Жозе-Мануел Барозу (виж интервюто с него).
А може би най-фрустриращото за европейските лидери е, че освен че се борят с немалкото реални проблеми, те трябва да съобразяват всяко свое решение и с имагинерните. Поводите за притеснение често се преекспонират от инвеститорите, прерастват в паника и пазарите свръхреагират. Както когато наказват лошите длъжници сред европейските страни, но са доста по-благосклонни към иначе не по-малко проблемно изглеждащи американски щати.
В историята си Калифорния е била независима държава за едва 26 дни през 1846 г., но ако днес се отдели, тя би била осмата най-голяма икономика в света. И може би една от най-закъсалите. Щатът има над 12% безработица - с 3 пункта повече, отколкото средното в Европа. Имотите са загубили над една трета от стойността си от върха през 2007 г. А вследствие на спадналите данъчни приходи с над 12% дефицитът в бюджета само за 2010 г. е 20 млрд. долара. С нейните 13% от американската икономика Калифорния има по-голяма тежест, отколкото Гърция, Ирландия и Португалия заедно имат в еврозоната. А ако към нея се добавят петият по произведен продукт щат - Илинойс, който практически е във фалит, и третият - Ню Йорк, който страда от същите проблеми, човек може да е учуди защо се говори за смърт на еврото, а не на долара. Още повече че САЩ имат 13 трлн. долара дълг, който е най-големият в света, вече мина 90% от БВП и продължава да расте.
Разединените европейски щати
Паралелът е прост - както американските щати, така и европейските държави вече нямат възможност да печатат пари и съответно трябва да се разплащат само с това, което са изкарали. Тогава защо Калифорния в момента може да се финансира два пъти по-евтино (около 4% за десетгодишни облигации) от Ирландия?
Могат да се дадат много обяснения за по-голямата стабилност и доверие в долара. Най-малкото исторически той се е доказал за над 200 години, а не като еврото за 10. За всичкото това време отделните щати са успели да се напаснат в паричния съюз по-добре, отколкото европейските държави в еврозоната. Ролята на долара в световната търговия и като резервна валута след Втората световна война също помага на долара.
Още по-дълбоко в историята е заложена причината Европа никога или поне скоро да не бъде толкова оптимална валутна зона (така икономистите наричат успешните парични съюзи), колкото САЩ. Най-малкото защото макар границите на Стария континент формално да падат, много от тях - езикови, културни и т.н., се запазват. Накратко един нюйоркчанин много по-лесно ще се реши да се пресели в Лос Анджелис заради по-добра работа, отколкото примерно един грък в Чехия. Същото важи и за бизнеса - рядко европейски предприемач ще се пресели в съседна страна заради по-изгодни данъци. Икономическото следствие от това е, че лошите политики на европейските правителства много по-лесно и по-дълго остават безнаказани. Ако Калифорния вдигне данъците или влоши административното обслужване, тя веднага ще бъде наказана с отлив на жители и бизнес. Ако Гърция го прави, най-много да бъде изправена пред стачки и бунтове.
Друга част от обяснението е по-голямата вероятност да се предприеме спасяване на държава в Европа, отколкото на щат в САЩ. През тази година Гърция продължаваше да се финансира, макар и с 500 базисни пункта по-скъпо, отколкото Германия. Това нямаше как да се случи (просто държавните й ценни книжа нямаше да се купуват), ако инвеститорите мислеха, че Брюксел може да позволи страната да фалира. И въпреки Лисабонския договор, който казва, че "една държава членка не носи отговорност за и не поема задълженията... на друга държава членка", фалшивата сигурност, че всички ще бъдат спасявани, беше основната причина проблемните страни да успеят да натрупат толкова дългове. С други думи, ролята на спасител на ЕС отслаби естествения механизъм на разумни бюджетни ограничения.
Същевременно САЩ нямат такъв ангажимент към местното управление и фалитите са нещо нормално. Досега няма случай (нито процедура) за фалит на щат, но през 1975 г. в несъстоятелност изпада най-големият град в страната - Ню Йорк. Тъй като губернаторите отвъд океана не очакват спасение (не че нещо толкова голямо като Калифорния ще бъде оставено, без да му се помогне), те задлъжняват много по-внимателно.
На каквото и решение да се спрат европейските лидери, е ясно, че преди да се стигне до смъртта на еврото, трябва цената на поддържането му да е станала толкова непоносима, че да превишава изгодите от него. А те не са въобще малко - помислете само колко важен е валутният риск при решение за бизнес в чужбина. Освен това самият процес на разпадане на паричния съюз би бил прекалено болезнен. Ако страна като Гърция реши да напусне еврозоната и да върне националната си валута, това ще означава атака от депозантите в банките, които ще се опитат да изтеглят спестяванията си в евро, преди да се въведе много по-слабата драхма. Ако страна като Ирландия реши да се откаже от еврото, тя трябва да се откаже и от животоспасяващата система, с която ЕЦБ поддържа банките й. А ако страна като Германия се откаже от еврото, тя трябва да прежали инвестициите на собствените си банки в проблемната южна периферия на Европа (виж графиката) и нейните износители ще трябва да се борят с обезценяващите се други европейски валути. Освен това в цялата идея зад еврото е вложена прекалено много политика, за да се остави една гръцка или ирландска криза да потопи всички усилия,
Затова засега Европа показва, че е склонна да налее стотици милиони евро само и само да спаси единната валута.. Но според някои икономисти това няма да е цялата цена. Еврозоната ще се превърне в трансферен съюз за години напред и стабилните икономики като Германия, Франция и Холандия ще издържат бедния юг. Ако това продължи дълго, неимоверно търканията между страните ще се засилят. Според бившият главен икономист на ЕЦБ Отмар Исинг затвърждаването на този модел може да изложи еврозоната на най-големият възможен риск - самите граждани да се отрекат от него. "Ако това започне да се случва повсеместно, скоро екстремистките партии ще вкарат в програмите си премахването на еврото, и не само само на него", пише той за Frankfurter Allgemеine Zеitung.
А една валута съществува, не докато може да издържи на натиска на пазарите, а докато хората я приемат. За щастие по този показател еврото все още е съвсем живо.
Последни новини от категория Разни
