Да добавим живот към годините

Модерният свят има двойствено отношение към старостта. И тъй като никога възрастните не са били толкова голяма част от населението и тенденцията се задълбочава, темата ще ангажира все повече сфери – медицина и фармация, социална психология, пенсионна политика.

Ако индивидът е върховна ценност, то няма как възрастният да остане извън скалата и неминуемо се възражда старата максима – за моралното състояние на обществото  и за неговото благополучие се съди по отношението към „третата възраст”. 

Пред развитите общества днес стои ребром задачата не просто да се добавят години към живота, но и живот към годините. От това как ще я решат в голяма степен ще зависи и нагласата на младите поколения към житейския хоризонт – защото усилието за осмислен живот си струва и заради достойния залез. 

Г-н  Николов,  как вечната младост се превърна  във фикс идея? 
Отношението към стареенето по принцип е в основата на културата, и то не само за съвременната.  Има едно голямо деление по отношение на  старостта – и то е между аграрното и индустриалното общество .  В традиционното  селско общество старите хора са много по-добре вписани в  икономически  продуктивната група и  са много важни заради техния жизнен опит и знания – тъй като знанието наистина се предава от баща на син. Затова старият човек има много по-ясен статут в партиархалната общност.
 
Да си възрастен не е  било плашещо, а по-скоро престижно и желано...
Абсолютно. А старият човек е бил носител не само на знанието, но и на собствеността. В родово-клановите общества старостта е нещо като гръбнак.  С началото на индустриалната епоха  и най-вече с прехода от селото към града това се променя много динамично. Остаряването в града не носи същата роля, защото урбанизацията  максимално изцежда  жизнените сили и старецът внезапно се оказва по-скоро в тежест.  А със скока на технологиите, той вече не е носител на знанието. Обезсмисля се и житейският опит.

И затова се появява неистовият стремеж да не си стар.  В съвременната социология се появява  понятието ейджизъм – отрицателно отношение към старите хора, дискриминация. Това понятие се появява след  Първата световна война, когато на тях започва да се гледа като на социално бреме.  И точно тогава се ражда вторият мощен лост на съвременните общества –  икономическото осигуряване на възрастните хора чрез пенсии.  

В различните страни  днес се работи по програми за т.нар. успешно стареене – терминът е на двама американци,  Роу и Кан.  Посоките са три -  да се ограничат здравословните проблеми,  продължаващо  интелектуално  и физическо усъвършенстване и  активно участие в обществените дела.   И това очертава модела на  успешните общества, в които старостта не само че не е порок и не е бреме, а напротив – тя е залог за успешно развитие.

Фокусирането върху идеята, че животът е „тук и сега” и той трябва да бъде  консумиран като максимално наслаждение предполага и максималното му удължаване.  Затова  всички усилия са хвърлени към това, ако няма вечно здраве, поне да има някаква вечна привидност за здраве и младост. Тялото се променя по всякакъв начин – от цвета на очите през присадената коса до моделирането на задните части . 50-годишни хора изглеждат като 30- годишни,  80-годишните трябва да са като 50-годишни.  Всичко е постижимо в тези пропорции и  става фиксация. Самата идея за борбата с възрастта е основен приоритет на съвременността.

Това променя ли качествено  живота на отделния човек  и на обществото? 
От една страна, човек е щастлив от удължената младост. От друга страна обаче, има социолози, които смятат, че така се отнема изборът за свободно стареене без стреса да не би да изглеждаш стар и без да ти се пришива  вина, защото си немощен  и  „неправилен”. Това е до голяма степен парадоксално и отнема достойнството на човека на години. Така че съвременността е много разбалансирана по проблема.  Изведнъж застаряващи общества като европейското и американското установяват, че възрастните са  и производствен ресурс . Същевременно има страх от възрастов дебаланс  и затова се явяват мигрантите.