Трудната технология на яденето с клечки

ова гениaлно изобретение датира още от времето на династията Чжоу (XI - III век пр. Р. Хр.). Те са изобретени някъде през XI век пр. Р. Хр., малко след Троянската война (състоялa се в XII век пр. Р. Хр.). Тогава пръчиците служели за ядене на месо, зеленчуци и плодове, а оризът просто се ядял с ръка. Пръчиците/клечките за хранене, в онова далечно време, се наричали “чжу”, но тази дума се свързвала с лоши поличби, суеверията надделели и те получили наименованието “куаи”. По - късно, към него бил добавен йероглифът за бамбук - “цзъ”. Така се получило названието “куаицзъ”. В писмени паметници, датиращи отпреди повече от 3000 години, има твърде интересни описания на пръчиците за хранене. Оказва се, че първоначалната им форма е запазена непроменена чак до наши дни!!!

Как да ползваме клечките?! Много е лесно. Поставени една върху друга, двете клечки се хващат с дясната ръка така, сякаш се държи молив или писалка. Двете долни връхчета трябва да се докосват, но да бъдат свободни и да се движат като щипка на рак. Горната трябва да бъде съвсем малко по - напред от долната (както и молива е по-напред от острието на пергела, за да може да опише окръжност). Горната пръчица трябва да се придържа с върховете на палеца и показалеца, а долната лежи неподвижно върху възглавничката на средния пръст, като също се придържa от палеца. Гостът, който за първи път хваща пръчици в ръка и не може да се справи с тях, няма да изглежда невъзпитан, ако поиска да му донесатевропейски прибори или, в краен случай, започне да се храни с порцеланова лъжица. Задължително е в ресторант да се яде с клечки. Е, може да помолиш и за вилица, но това значи всички да те гледат в устата и да се чудят как съумяваш да се справиш с един толкова мъчен за експлоатация прибор. Което е изнервящо, меко казано.

Когато домакинът или най-високопоставеният гост вземе пръчиците в ръка, това е знак, че всички могат да започнат да се хранят. С помощта само на пръчиците и на лъжица, китайците нарязват и отделят месото от костите на цяло печено прасенце, на пиле или на риба, а в кухнята си служат също предимно с тези прибори.

Китайският етикет има специфични изисквания и за начина, по който се държи купичката с ориза. Тя е малка и доста лека, дъното й лежи върху края на пръстите, а палецът и показалецът я придържат за ръба. Купичката се доближава до брадичката, а с пръчиците ориза се избутва или изхвърля в устата на хранещия се.

Независимо, че на всяка маса има малко чайниче, пълно със соев сос, китайците никога не сипват от него върху ориза, за да не се изгубят белотата и мекотата му. Най-често, от всяко ястие се сипва по малко върху ориза, който е доста разварен, почти - безвкусен. Китайците почти никога не поставят на масата допълнителни подправки от рода на сол, черен и червен пипер, чубрица, олио, оцет…, защото смятат, че добрият готвач е длъжен, още докато приготвя ястието, да сложи необходимото количество подправки - нито повече, нито по-малко.

Броят на най - популярните китайски ястия надвишава 5000, вкусовете на хората, живеещи на територията на Китай, са толкова различни, дори - често - противоположни, че, на практика, е почти невъзможно един готвач да бъде еднакво съвършен и за предястия, и за основни ястия, и за супи, и за десерти.

journey.bg