Житената питка на 21 век

Винаги, когато бързах да си отчупя от горещата коричка на хляба, баба ми разказваше приказката за житената питка, дето си изтръскала въгленчетата от гърба, излязлa от къщата, търкулнала се по мостчето, изкачила калдъръма и тръгнала да обиколи нивата, да види къде се е родила, да си пошепне на таен език със зрънцата, останали на полето да чакат своя ред, за да се родят на хляб. И чак тогава житената питка бързала да се върне обратно, по-топла и по-мека, че да я излапа внучето.

Какви ли приказки би разказвала житената питка в началото на 21 век? 

Ако безумно белият нарязан хляб от магазина, опакован в найлоновото пликче, изобщо има спомени, те едва ли ще са приказки за разходки по нивата, за уханието на топла препечена коричка и сладостта от срещата си с паничка мед.

Първата си питка омесих под вещото ръководство на моята баба. По телефона. Колко мая да сложа? Брашното да пресявам ли, а сол, а тази захар за какво е и какво, за бога, означава млякото да е приятно топло, като си потопиш пръста в него?

Всъщност първата си питка започнах да меся самостоятелно, напълно убедена, че няма нищо по-лесно от това да произведа хляб за вечеря. Докато не се сблъсках с въпроса какво значи мая колкото кибрит (нямах такъв, че да премеря с линийка) и в колко вода се разтваря предварително, че да се направи закваската. Закваска?

Някъде тук грабнах телефона и се обадих на баба. И така седем пъти, защото трябваше и да отскачам до кухнята, че да не превтаса тестото, а после и да не препека питката. Като я извадих от фурната, баба каза да я завия в пешкир, но в 21 век кой ти притежава пешкири... Хавлията ми няма ли да свърши работа, бабо? Рядко съм я чувала да се смее толкова продължително.

Първата ми питка стана идеална. Е, малко безсолна, но иначе идеално изядена в компанията на нечленоразделни звуци задоволство. 

Затова следващият път си наумих вместо една да сложа две супени лъжици сол. Да, следващ път, тъй като се възгордях и реших, че от днес нататък никакъв купешки хляб няма да стъпи на моята маса. И така, ръсих смело със сол, докато ми се стори достатъчно, а и какво толкова можеше да се обърка?

Втората ми питка беше по-твърда от топка за боулинг и стоя за украса на перваза до Коледа, когато беше заменена от следващата ми скулптура, наречена гальовно от мъжът ми "онази содена питка, дето почти ми счупи два кътника".

Някъде тогава реших, че трябва да спра да меря и тегля, а просто да слушам тестото. Защото да направиш хляб е много по-лесно от изкуството на козунака, където пропорциите са важни, премесването стотина пъти жизнеутвърждаващо, а крайният резултат задължително трябва да е годен за първо място на съседски конкурс за печива.

Хлябът от своя страна по непретенциозния начин на омърляната в огнището житена питка пази онези забравени спомени на зрънцето от нивата.

Очакването на нежното брашно да се превърне в ухание, дето да привлича и гълъбите по перваза, които идват да си изпросят трошици. Дебелата коричка на филията, намазана с мед и масло, която бърза да настигне внучето на двора.

Трябва само да се вслушаш продължително, за да се събудят спомените на зърното и да заразказват какво им е нужно още - малко повече брашно, че много лепне, струйка мазнина и щипка захар, премеси ме втори път, за да бухна хубаво, изчакай още малко с втасването, не съм готов още, не ме печи на много висока температура - сърцевината ми ще остане сурова, завий ме хубаво, че инак ще изсъхна.

Ирина Катеринска

Домашната питка днес има и преимуществото да разказва приказки за изненадващи срещи

със сушени домати и гъст зехтин от далечни земи, за горчивината, която са й донесли пармезанът и кедровите ядки, и за красивите чуждоземни имена, с които я наричат понякога. Често се оплаква и от странни експерименти, от прекален ентусиазъм, от металните стени на машината за хляб и от бързо изяждане, още топла-топла.

Едва ли хлябът на 21 век, пътувал толкова много по света, научил няколко езика и сприятелил се с екзотични продукти, би се познал в лицето на онази далечна житена питка, ако се срещнат случайно на някой калдъръм.

Но ако се вгледате по-внимателно и в себе си, и в нея, ще открие белезите, оставени от две ръце, които са знаели как да ги докосват, за да събудят спомена на зърното.