Глупостта на неграмотността винаги се плаща скъпо

Ситуацията в българското образование е катастрофална. Да, именно това е думата без преувеличение.

Доказателства имаме в изобилие – учителите са нископлатени и демотивирани; млади хора трудно идват, а голяма част от старите скоро ще се пенсионират; програмите са претрупани, а учебниците са неразбираеми; децата са незаинтересовани, а родителите – поставени пред свършен факт – или учат с децата, или плащат за уроци (или и двете). В резултат на всичко това имаме нарастваща неграмотност, която заплашва да се превърне от изключение в норма.

И на този фон, вместо най-после да забием ножа до кокал и да започнем истински промени, се вихрим в поредната буря в чаша вода – за или против принципа „един предмет - един учебник”.

Съдържанието. Факт, че то трябва да бъде съобразено с мнението на учителите (бих казала и на родителите, но хайде). Не виждам обаче какво пречи това да става и в момента - издателствата само биха спечелили, ако въвлекат учители в работата си. Обаче това не решава основния проблем – съдържанието на учебниците е съобразено с учебните програми, а те зависят от министерството. И докато то не ги промени драстично, промените в учебниците могат да са само козметични.

Програмите и държавните изисквания казват какви знания трябва да има ученикът в края на всеки клас, така че да се гарантира масовото образование, не учебникът. А промяната в програмите е трудна работа, както показа опитът да бъде осъвременена програмата то български език и литература миналата година.

"Аз си представях че нещата ще се случат по-лесно, но трябваше да чуем общественото мнение", призна министър Клисарова в интервю за BTV. Явно дори и в последните си дни това правителство продължава да има проблем с "общественото мнение". И не е първото, което предпочита да мине без него. А общественото мнение миналата година определи промените като сеч, гавра, престъпление и пр.

Въпросът бързо придоби и политическа окраска, а три правителства си размениха взаимни обвинения. И в крайна сметка не се случи нищо. Не заради бомбастичните заглавия в медиите, а заради политическия контекст и най-вече – заради работата на парче. Защото и това правителство си отива без да имаме Закон за средното образование. А законът е този, който трябва да постави рамката – да каже каква е целта на средното образование и как да я постигнем.

И какво се получава – нямаме закон, нямаме нови програми, но искаме нови учебници с ново съдържание и нов резултат. Точно по определението на Айнщайн за глупостта.

Що се отнася до другия аргумент на министърката – за тежките ранички, проблемът не е нито в гланцираната хартия на учебниците, нито в многото картинки (по думите на министърката). Проблемът е в несъществуващата реално, а само на хартия, целодневна форма на обучение.

Има училище, където това е факт – часовете на децата са разпределени равномерно сутрин и следобед, с двама пълноценни учители, с достатъчно време за упражнения и подготовка на домашните. Така не се налага да си носят учебниците вкъщи, освен през уикендите.

Не такъв е случаят в училищата, където целодневното обучение си е всъщност една класическа "занималня", където децата уж пишат домашни, но впечатленията ми (собствени и от други родители) са, че дописването вечер вкъщи е обичайна практика. Така че и този аргумент за "единия учебник" не е валиден.

А има и още нещо, което трябва да отчетем, защото все пак живеем в България, а не във Финландия (често давана за пример по отношение на образователната система). Образователното министерството и издателствата си размениха къде явни обвинения, къде намеци за корупционни практики.

Министерството твърди, че учители и директори са поощрявани, финансово или по друг начин, да изберат един или друг учебник (на едно или друго издателство). Издателите пък смятат, че има корупционни практики в министерството, което одобрява учебниците. Нямаме основания да се съмняваме в правотата и на двете страни. Но ако приемем, че истински сериозният и обществено значим проблем е в министерството, дали "единият учебник" би елиминирал корупционните практики?

Ако сега се плащат определени суми, за да бъде одобрен един учебник по даден предмет, заедно с още пет, да речем – представяте ли си колко ще нарасне мизата, ако това трябва да е единственият учебник по този предмет? И как министерството гарантира, че това ще е наистина "най-добрият" учебник – като го публикува на страницата си в интернет или откупи авторските му права (по обясненията на министърката)? А аргументът с намаляването на цената вече беше оборен достатъчно ясно – тя зависи от броя на децата, не от броя на одобрените учебници.

Всичко това са бели кахъри, на фона на наистина големите проблеми в българското училище. А те са част от други, още по-големи социални проблеми – демографската криза, бедността, социалното неравенство. Затова няма как да се решат сами по себе си и отделно, а камо ли на парче. Не и с отчаяни ходове в стил зрелия соц на отиващото си правителство.

То успя да пропилее цяла една година от живота ни като не направи абсолютно нищо съществено и в интерес на хората, за сметка на това завещава на следващото управление дългове, забатачени реформи, институционален срив и рекордно обществено недоверие. А това не са предпоставки за добро начало, който и да дойде на власт след изборите наесен.

Не е достатъчно да се запише, че образованието е национален приоритет, в правителствените документи за пред Брюксел. Не е достатъчно да се изработят закони и стратегии само защото са необходимо изискване за получаване на еврофондове.

Образованието не просто е част от цяла група съществени проблеми – то е предпоставка за решаването им. Няма как да се преодолеят бедността и социалното неравенство без образование. Не е възможно необразовани хора да работят, да печелят, да развиват икономиката, да отглеждат деца. Не е възможно необразовани хора да гласуват и да определят кой да взима решения от тяхно име. И макар да изглежда, че за някои е твърде удобно, това е само временно - глупостта винаги се плаща скъпо.

Автор: Ралица Ковачева