Семейството срещу приятелите

Човек се ражда и умира сам, но в живота си има право на своите близки. Кои са те? Според общото схващане в графата с близките влизат семейството и приятелите.  Първите ги получаваме по рождение или като следствие на бурна, изпепеляваща и дълготрайна любов, а вторите пресичат пътя ни уж случайно, пък после дълго вървят паралелно и много близко до нас. И едните, и другите ни мислят доброто. Ние на тях... също.

Към кои обаче проявяваме повече нежност? Според излязло наскоро в медиите проучване за степента на проява на нежност и доброта, проведено в цяла Европа,  точно една трета от българите смятат, че са еднакво добри с приятелите и семействата си. С лек превес, останалите проценти отиват в полза на семейството. И има защо.

За разлика от западните общества у нас сме свикнали да разчитаме на стабилния семеен гръб поне в първия четвърт век на живота си. Ако в по-развитите северозападни страни младежите се отделят от родителите си веднага след като навършат пълнолетие, то ние предпочитаме да останем зависими до по-късна възраст. Малко са българите, които бързат да изваждат хляба си самостоятелно, освен ако това не е крайно наложително. Като че ли обаче още по-малко са сънародниците ни, които след  18-годишна възраст сами взимат решения и отговорност за постъпките си.

Накъде води тази тенденция? Родителите забравят, че контролът им върху наследниците има срок на годност и прекаляват със „загрижеността“. Децата от една страна намират положението за удобно и изгодно, от друга обаче се агресират и емоционално отдалечават поради липсата на свобода. Стига се дотам, че милите семейни обръщания се сменят с малки имена, а прегръдките, целувките и потупванията по рамото постепенно изчезват. Нежността изчезва и във двете посоки на взаимоотношение.

И тук пристигат приятелите. Намираме ги по баровете, кръчмите и кафетата. Приятелите обикновено са много и най-различни. Компанията им искрено ни забавлява, поне докато не стане въпрос за бизнес. Защото в крайна сметка приятелството си е приятелство, но сиренето си струва пари (както гласи една поговорка).

Затова не е чудно, че българите много не вярваме в истинското приятелство. Твърде мнителни и предпазливи сме да не би пък някой да вземе да ни прецака. Вярно е, че често към приятелите си проявяваме изкуствена доброта и нежност – чиста проба лицемерие. Защото последното все пак е за предпочитане пред това да бъдем откровени „особняци“ или „аутсайдери“.

На приятелите разчитаме да ни дадат любовни съвети или напътствия за развитие на работното място. От семейството очакваме безусловна финансова подкрепа  и навременна грижа при здравословни проблеми. Приятелите са длъжни да ни изслушват, семействата – да ни разбират.

В крайна сметка обаче ние и към едните, и към другите не сме достатъчно благодарни. И май точно в това ни е грешката. Защото ако се върнем на гореспоменатото изследване ще открием още, че 54% от българите вярват, че страната ни би била по-добро място за живеене, ако хората   проявяват повече нежност и доброта един към друг. Защо тогава да не действаме, като започнем точно с добрините към най-близките хора – семейството и приятелите!