Най-сетне несъгласие с траенето и търпенето

Една случка от миналия месец размъти локвата на общественото мнение в България до такава степен, до каквато никой фарс, предизвикан от Волен Сидеров пред някоя джамия/в софийски ресторант/на автомагистрала "Тракия", не е успявал.

Новината за оцветените фигури на руските войници от паметника на съветската армия в София отглъхна не само в българските медии, а и в десетки блогове, в социалните мрежи, в чужди електронни издания и дори в "Евронюз" -  в рубриката "Без коментар"младите хора" и "модерното изкуство".

Тези думи, макар и символични, са това, което прави боядисването на монумента толкова различен и интересен феномен, акт на здравословно несъгласие с тихото примирение с историята ни, изработен чрез сечивото изкуство, което стои забравено и прашно далеч от масата млади в последните две десетилетия. Джоузеф Шумпетер е казал, че когато човек е недоволен от статуквото до такава степен, че не може да търпи повече, той има две опции – или "излиза" от ситуацията или пък "изразява гласно" мнението си.

В последните 20 години българската младеж масово избира първата опция - табелата с надпис "Изход" на Запад. Дали обаче акцията с паметника не е сигнал, че бягството вече не е единствената възможност за младите българи, че все още има хора, които остават, но им е писнало да мълчат?

Колко често чуваме думите "модерно изкуство" и "България" в едно и също изречение по телевизията? Май че за последно преди откриването на Музея на модерното изкуство в София. А кога подобна новина предизвиква значителен брой коментари и спорове по националните медии и в интернет? Това се случи, когато чешкият художник Давид Черни представи държавата ни като тоалетна в инсталацията "Ентропа" през 2009.

Уникалното в историята от 17 юни е, първо, че някой "отвътре" изрази вижданията си и използва за това не разруха, грозни думи или омраза, а тънко, иронично и интересно оръжие, което порази българското общество с провокативната си точност. "В крак с времето" е фраза, която удря с хирургическа прецизност остарелите примиренчески нрави на възрастния българин и поразява неисторичното (не)мислене на младите хора у нас.

Защото, каквото и да е естеството на акта – вандализъм или изкуство – много от връстниците ми ще проучат поне една от версиите и ще бъдат крачка по-близо до това да не приемат миналото за даденост, която не изисква преценка. Боядисаният релеф повдига фундаментални въпроси за начина, по който прочитаме историята си, и за заблудената ни мания по герои, които сменят дрехите, но не и нрава си.

Защо считам за толкова важен факта, че хората, които са оцветили барелефа, са млади? В продължение на десетилетие младите хора в България са подценявани, обвинявани в мързел и глупост или за това, че избират пътя на бягството в чужбина. А тези, които остават, са най-често в комата на попфолка и псевдостудентския живот на пиянство и антиобразование.

На 17 юни графити-артистите показаха,че има инакомислещи млади българи, които избират да протестират срещу парадоксите на съвремието ни, вместо да мълчат.

Макар да е твърде рано за подобни пророкувания, не мога да не направя асоциация с буреносното немско десетилетие от 1968 до средата на 70-те, в което студенти и ученици въстават срещу двуличността на майките и бащите си, които сякаш отказват да говорят публично за тоталитарното нацистко минало, което сами са изградили и поддържали, но продължават да се прекланят на единични авторитети като Конрад Аденауер.

България не може да очаква хора, израснали, образовани и най-вече – свикнали на подчинение в един анахроничен тоталитарен режим, да водят напълно успешно държавата напред. Затова приветствам интелигентни и креативни вандализми като този с паметника, защото те са израз на несъгласието с "траенето и търпенето", което родителите ни сами проповядват, докато ни подготвят да емигрираме.

Най-хубавото е, че има хиляди други неща, с които тийнейджърите в България могат да са несъгласни. Надявам се следващите провокации да са точно толкова мирни и поне толкова изобретателни.

Мартин Димитров*

* Авторът е студент в Глазгоуския университет, Шотландия